Силно черно кафе. Със захар. Кифлички с шоколад. Най-сладката цигара Marlboro Gold. За деня. Първи оргазъм. Без душ сутринта. По една нищо и никаква рокличка закусвам. Аз? В този момент Той излиза на терасата. Усилил е до дупка някаква песен на Бон Джоуви. И е гол. Танцуваме. Заляти от слънцето. Аз в едната ръка с цигарата, в другата с кафето. И танцувам. В 11 сутринта. След 3 ч. сън, направо от дискотеката. В този момент си мисля, че това е щастието. Пълното.
Онова, за което мечтаем, когато сме празни. Или сами.
Онова, което дава без да изисква.
Онова, което още не е опетнено от безсмислените въпроси, не е разбито от собственото ни малодушие и не е осквернено от съмнението на другите, че е истинско.
Онова, което не се интересува, че сутрин имаш ритуал. Че пиеш кафето по строго определен начин - черно с мед. Че винаги вземаш душ преди да излезеш. Че сутрин не закусваш, за да не напълнееш.
Не се интересува, че си толкова затънал в тези заробващи порядки, че вечно бързаш да живееш, а всъщност само бягаш по пътя си. Без да се наслаждаваш на дупките или дори на умението да се движиш.
Това е щастието ми. Само моето. Идва, забива ми шамар докато спя. И ме пита: "И кво? Няма ли да си развиеш вече душата от лайната и да започнеш пак да мечтаеш?"
Хваща ме за косата и ме кара да вярвам. Връзва ми краката и ме кара да седна, за да Я изчакам. Да си изчакам душата. Тази, от която се отрекох, когато беше изпепелена. Без да се замисля, че просто трябва да Я изчакам, аз Я изхвърлих.
Тогава Той ме поглежда. Избърсва ми трохите от устата. Само с едно движение изтрива всичките ми мисли. Вдига ме във въздуха и ме върти докато не ми се завива свят и не започвам да крещя от удоволствие.
В този момент не искам да ме обича, не искам да знам името на нито едно тъпо земно чувство. Защото ги усещам всичките. По-силно от всякога. А казването е като жигосването. Безсмислен знак за притежание. Казваш го и после го забравяш, и предаваш. Толкова лесно, колкото си връзваш и обувките.
Спираме. Вече имам нужда от душ. И от още кафе. И съм си същото чудовище, което знае най-добре да иска:)))
четвъртък, 25 ноември 2010 г.
понеделник, 27 септември 2010 г.
Утре
Общо взето две неща си бях оставила за "след като умра". Да се наспя и да порасна. Едното защото от сън спомени няма. А второто, защото...... е предполагам, че не ми се иска все още. Има някакво скрито инфантилно удоволствие в това да си различен в света на големите, да се държиш детински и глупаво и да правиш грешки, грешки, грешки. Да имаш единствено чистия си детски цинизъм, роден от наивността и пълната илюзия за света.
За няколко жалки месеца пораснах. Пораснах така сякаш в мен потекоха соковете на 5 милиона вековни дървета. И всичките ми млечни зъби изпадаха. Паднаха един по един. Много от тях останаха в ръцете на хората, които ги избиха. Но доста паднаха от гордост, гняв, безсилие и наивност. На тяхно място дойде неспокойствието. И осъзнаването.
На малките и прости неща. Тези, на които трябва да се радваш без да е нужно да си прекарал тежка катастрофа или някакъв друг катаклизъм да е помел живота ти.
И на грешките. По точно на най-голямата. Човекът, който твърдеше, че нищо не е завинаги, прие едно "Обичам те" като доживотна присъда. И това му разказа играта. Върна го в първи клас, прати го 6 инча под земята, помете го като тайфун.... разби му сърцето. Все едно кой израз ще използвам. Защото романи се пишат за болката, за нещастието, за сълзите. Километри от смрад. Която освен че ме задушава, ами и е вредна за новите ми зъби. Постоянните.
Докато пиша всички тези глупости се сещам ... за утре.
Вече няма да е "след като умра", вече ще е утре. А всичко това искам да направя утре.
Утре ще страдам. Утре ще се притеснявам и терзая. За всичко и всички. И утре ще плача.
Днес ще стъпвам тихо и ще дишам тихо. Защото започва нов ден. А сутрин винаги съм малко схваната. Не говоря много и гледам лошо, докато не си изпия кафето.
А после ще бъда шумна. Ще говоря високо и ще се смея много. Ще се държа неразумно и ще се радвам на малките неща. Ще се присмивам на хората, които не могат да обичат, защото самите те никога не са били обичани. А на други ще помогна. И пак ще се смея. И ще ям, а когато се уморя ще спя като мече потънало много дълбоко на топло в хралупата. И глупава ще бъда и ще забравя. Постепенно ще забравя за болката.
А когато дойде утре, това пак ще е днес :)))
За няколко жалки месеца пораснах. Пораснах така сякаш в мен потекоха соковете на 5 милиона вековни дървета. И всичките ми млечни зъби изпадаха. Паднаха един по един. Много от тях останаха в ръцете на хората, които ги избиха. Но доста паднаха от гордост, гняв, безсилие и наивност. На тяхно място дойде неспокойствието. И осъзнаването.
На малките и прости неща. Тези, на които трябва да се радваш без да е нужно да си прекарал тежка катастрофа или някакъв друг катаклизъм да е помел живота ти.
И на грешките. По точно на най-голямата. Човекът, който твърдеше, че нищо не е завинаги, прие едно "Обичам те" като доживотна присъда. И това му разказа играта. Върна го в първи клас, прати го 6 инча под земята, помете го като тайфун.... разби му сърцето. Все едно кой израз ще използвам. Защото романи се пишат за болката, за нещастието, за сълзите. Километри от смрад. Която освен че ме задушава, ами и е вредна за новите ми зъби. Постоянните.
Докато пиша всички тези глупости се сещам ... за утре.
Вече няма да е "след като умра", вече ще е утре. А всичко това искам да направя утре.
Утре ще страдам. Утре ще се притеснявам и терзая. За всичко и всички. И утре ще плача.
Днес ще стъпвам тихо и ще дишам тихо. Защото започва нов ден. А сутрин винаги съм малко схваната. Не говоря много и гледам лошо, докато не си изпия кафето.
А после ще бъда шумна. Ще говоря високо и ще се смея много. Ще се държа неразумно и ще се радвам на малките неща. Ще се присмивам на хората, които не могат да обичат, защото самите те никога не са били обичани. А на други ще помогна. И пак ще се смея. И ще ям, а когато се уморя ще спя като мече потънало много дълбоко на топло в хралупата. И глупава ще бъда и ще забравя. Постепенно ще забравя за болката.
А когато дойде утре, това пак ще е днес :)))
сряда, 15 септември 2010 г.
Само по душа
Сядам на пейката до една жена. Виждам я как бавно и спокойно си вади цигарите от чантата и сладко запалва.
А аз нямам нищо. Толкова бързо изхвърчах от вкъщи, че оставих всичко ненужно там. Там където главата ми беше празна, а стомахът ми се изпразваше, когато си спомнях за Него и времето, през което бяхме заедно.
Поглеждам крадешком цигарите. "Рокерс".
- И такива ли има вече?
- Амии, има ги всякакви.
И ми подава една. А аз като на сън я поемам и механично запалвам. В същия момент изтръпнах чак до пръстите на краката, а върху главата ми все едно се стовари 200 кг. чук. Чудесно! Доказано е, че ако изпушиш 6 кутии наведнъж ще умреш. А с тези Рокери давам на всеки 2 кутии шанс:)
В този момент събирам кураж и я питам дали някога е обичала.
- Че кой не е?
- Аз не бях обичала досега. Поне не така истински. Все едно да обичаш и да дишаш е най-естественото нещо на света.
Поглежда ме и аз знам, че е разбрала. Защото има моменти, когато си така оголен, че всеки може да те види. Само по душа.
Нямам надежди, нямам пари и работа, нямам нищо. Не ми и трябват. Аз съм само сърце, мозък, кръв и вагина. А мисълта ми е цветен калейдоскоп. Върти и прещраква. Но никога не смесва цветовете. Има ли изобщо съвършени картини, които да са едноцветни? Май не. Значи и мисълта ми не е съвършена. По скоро прилича в момента на уплашено бяло зайче. Замаяно от силната цигара, но достатъчно диво, за да не спира да тича.
Изведнъж си спомням отново за жената до мен. Тя ми разказва за Любовта.
Тази, която е свята и тази, която е курва. Тази, която може да ти даде целия свят и тази, която ти изпива и последната капка кръв.
Тази, която с един удар може да ти причини кома за цял живот - в най-добрия случай. Или пък да те остави целия натрошен, с разбита глава, с кървящ от ударите нос, с изподрани от бягане крака и изкривени от молене ръце - в най-лошия.
Тази, за която ако знаехме какво причинява щяхме да я горим на клада при всяко нейно прераждане.
Аз я слушам. И малко по малко поисквам да й разкажа всичко. За мен, за него. За това, че се чувствам като дете, което не разбира, защо най-скъпият му човек си е заминал без да се е сбогувал дори. За това, че се задушавам от смешния порив на хората да бъдат важни и да забравят, че не са дошли на този свят, за да вземат само, без да дадат капка любов, без да изпуснат нищичко от себе си, за да не би да изглеждат глупаво или слаби. А всъщност са малки и безкръвни. За това, че все още вярвам в Любовта. Докато говоря слънчевата светлина се плиска по лицето ми, а покрай нас минават някакви мъже, клатушкайки се, в костюми, след като цяла нощ са пили до откат.
Говоря й и я гледам така сякаш ще получа ей сега на мига отговора на всичките си въпроси. А докато говоря болката ми се оттича по малко. Изтича като мръсна течност от мен и се разлива по улицата.
А аз нямам нищо. Толкова бързо изхвърчах от вкъщи, че оставих всичко ненужно там. Там където главата ми беше празна, а стомахът ми се изпразваше, когато си спомнях за Него и времето, през което бяхме заедно.
Поглеждам крадешком цигарите. "Рокерс".
- И такива ли има вече?
- Амии, има ги всякакви.
И ми подава една. А аз като на сън я поемам и механично запалвам. В същия момент изтръпнах чак до пръстите на краката, а върху главата ми все едно се стовари 200 кг. чук. Чудесно! Доказано е, че ако изпушиш 6 кутии наведнъж ще умреш. А с тези Рокери давам на всеки 2 кутии шанс:)
В този момент събирам кураж и я питам дали някога е обичала.
- Че кой не е?
- Аз не бях обичала досега. Поне не така истински. Все едно да обичаш и да дишаш е най-естественото нещо на света.
Поглежда ме и аз знам, че е разбрала. Защото има моменти, когато си така оголен, че всеки може да те види. Само по душа.
Нямам надежди, нямам пари и работа, нямам нищо. Не ми и трябват. Аз съм само сърце, мозък, кръв и вагина. А мисълта ми е цветен калейдоскоп. Върти и прещраква. Но никога не смесва цветовете. Има ли изобщо съвършени картини, които да са едноцветни? Май не. Значи и мисълта ми не е съвършена. По скоро прилича в момента на уплашено бяло зайче. Замаяно от силната цигара, но достатъчно диво, за да не спира да тича.
Изведнъж си спомням отново за жената до мен. Тя ми разказва за Любовта.
Тази, която е свята и тази, която е курва. Тази, която може да ти даде целия свят и тази, която ти изпива и последната капка кръв.
Тази, която с един удар може да ти причини кома за цял живот - в най-добрия случай. Или пък да те остави целия натрошен, с разбита глава, с кървящ от ударите нос, с изподрани от бягане крака и изкривени от молене ръце - в най-лошия.
Тази, за която ако знаехме какво причинява щяхме да я горим на клада при всяко нейно прераждане.
Аз я слушам. И малко по малко поисквам да й разкажа всичко. За мен, за него. За това, че се чувствам като дете, което не разбира, защо най-скъпият му човек си е заминал без да се е сбогувал дори. За това, че се задушавам от смешния порив на хората да бъдат важни и да забравят, че не са дошли на този свят, за да вземат само, без да дадат капка любов, без да изпуснат нищичко от себе си, за да не би да изглеждат глупаво или слаби. А всъщност са малки и безкръвни. За това, че все още вярвам в Любовта. Докато говоря слънчевата светлина се плиска по лицето ми, а покрай нас минават някакви мъже, клатушкайки се, в костюми, след като цяла нощ са пили до откат.
Говоря й и я гледам така сякаш ще получа ей сега на мига отговора на всичките си въпроси. А докато говоря болката ми се оттича по малко. Изтича като мръсна течност от мен и се разлива по улицата.
Drama-queen
Където и да отида, все има драма. Където и да съм, и с който и да говоря, хората правят бъркотия от живота си. Всеки си има своята лична трагедия. Истинска. Драмата обикновено влиза под кожата и се заравя там като въшките. Чешеш се, чешеш, докато се разкървавиш, но не можеш напълно да се изчистиш. Толкова сме ослепели по пътя нагоре и "да имам", че трагедията е вече в кръвта ни - нещастни, скръбни, смазани от скука и вечно недоволни, никога не е достатъчно, нали така? Чешеш, чешеш докато не остане кожа. Чешеш се докато не се разкапеш и не завони на все повече и повече бедствия, по-големи злини и по-тежки провали. Първи вариант: до смърт, защото колкото повече се вкопчваш в трагедията си, толкова по-нещастен се чувстваш. Втори: Плюеш звучно на всичко и мажеш трагедиите с розов оптимизъм, дори да изглеждаш глупав, дори да те мислят за повърхностен. И спираш да мислиш.
За мен моментите на най-голямо отчаяние са и моменти на най-силната надежда. Колкото повече се вкопчвам в това състояние на нещастие, толкова не мога да изляза и от едно друго. На сънуващия реализъм или реалния сън. Незнам вече как да го нарека. Това е онова странно състояние между мечтата и действителността, между съня и будността. Уж спя, а всъщност всичките ми системи са включени, в бойна готовност, а предупредителните лампички светят на интервали. Уж съм будна и съм заета с нещо важно или не чак толкова, а умът ми рисува някакви дивни картини все щастливи, пълни с надежда и твърда вяра, че нещата може и да се оправят.
Действителността е нахална. Ходи с боси крака и я усещаш като трохи в чаршафите, не ти дава да спиш. Кара ме да се стягам като войник. Не! Като цяла рота тежко въоръжени бойци. Усмихвам се, но всъщност стрелям без предупреждение. На месо.
Поглеждам умолително, но всъщност подчинявам, защото мога и да се огъна, но никога и да се счупя.
Мисля си колко много го обичам и че за тази любов съм готова да убивам и умирам, но всъщност нямам силата да счупя Егото си и да му призная тази любов.
И всичките тези всъщност са моя буден сън. Тези и още хиляди. Тези, които ме карат да драматизирам, така все едно е дошъл краят на света. Тези, които ме карат да си задавам въпроса, накъде съм тръгнала.
Защото съм се научила да бъда силна, но силните умират сами.
И защото съм се научила да бъда твърда и да не моля. Но твърдите са празни.
И защото съм се научила да прощавам. А на мен никой не ще да ми прости.
И най-вече защото съм се научила да се обграждам със скъпи неща. Макар да знам, че ако няма в чии влюбени очи да се огледам с красивите си обувки, те не струват нищо. И ако няма с кой да споделя материалните безсмислици те се изпаряват, а на розовия ми телефон вече никога няма да се изпише лигавото ни обръщение, нашето си.
А....да! Научих се и да не се предавам. Да продължавам винаги и само напред. Макар и да вървя, а колената ми да са обелени от хилядите падания, а ходилата да кървят от твърдия път, от врязващите се парчета на разбитите ми мечти, от шибащите като камшици безумни надежди.
И където и да отида, все има драма...
За мен моментите на най-голямо отчаяние са и моменти на най-силната надежда. Колкото повече се вкопчвам в това състояние на нещастие, толкова не мога да изляза и от едно друго. На сънуващия реализъм или реалния сън. Незнам вече как да го нарека. Това е онова странно състояние между мечтата и действителността, между съня и будността. Уж спя, а всъщност всичките ми системи са включени, в бойна готовност, а предупредителните лампички светят на интервали. Уж съм будна и съм заета с нещо важно или не чак толкова, а умът ми рисува някакви дивни картини все щастливи, пълни с надежда и твърда вяра, че нещата може и да се оправят.
Действителността е нахална. Ходи с боси крака и я усещаш като трохи в чаршафите, не ти дава да спиш. Кара ме да се стягам като войник. Не! Като цяла рота тежко въоръжени бойци. Усмихвам се, но всъщност стрелям без предупреждение. На месо.
Поглеждам умолително, но всъщност подчинявам, защото мога и да се огъна, но никога и да се счупя.
Мисля си колко много го обичам и че за тази любов съм готова да убивам и умирам, но всъщност нямам силата да счупя Егото си и да му призная тази любов.
И всичките тези всъщност са моя буден сън. Тези и още хиляди. Тези, които ме карат да драматизирам, така все едно е дошъл краят на света. Тези, които ме карат да си задавам въпроса, накъде съм тръгнала.
Защото съм се научила да бъда силна, но силните умират сами.
И защото съм се научила да бъда твърда и да не моля. Но твърдите са празни.
И защото съм се научила да прощавам. А на мен никой не ще да ми прости.
И най-вече защото съм се научила да се обграждам със скъпи неща. Макар да знам, че ако няма в чии влюбени очи да се огледам с красивите си обувки, те не струват нищо. И ако няма с кой да споделя материалните безсмислици те се изпаряват, а на розовия ми телефон вече никога няма да се изпише лигавото ни обръщение, нашето си.
А....да! Научих се и да не се предавам. Да продължавам винаги и само напред. Макар и да вървя, а колената ми да са обелени от хилядите падания, а ходилата да кървят от твърдия път, от врязващите се парчета на разбитите ми мечти, от шибащите като камшици безумни надежди.
И където и да отида, все има драма...
петък, 20 август 2010 г.
Молец на свещ
Пеперудите винаги летят близо до крушките. Стремят се към светлината с цялото си същество. И сякаш въобще не усещат какво може да им се случи. Сякаш целият им инстинкт за самосъхранение се е изпарил.
Само докато напиша тези изречения тя падна на земята. Крилцата и потрепваха едва. Сложих я съвсем лекичко на лист хартия и я изнесох навън. Дори не успя да литне. Толкова беше обгорена. Точно като мен самата.
Този мазохизъм е измислен. Срещаме хора, които ни се иска никога да не бяхме срещали, но някъде много дълбоко знаем, че нямаше да сме същите без тях.
Тази песен направо ми бръкна в сърцето и го раздра, защото казва всичко, което мисля, всичко което чувствам.
Тогава, когато думите са безсилни. Защото са от смола. Твърдо смилаема, дъвча, дъвча, но все повече ми засяда на гърлото и няма преглъщане.
Само докато напиша тези изречения тя падна на земята. Крилцата и потрепваха едва. Сложих я съвсем лекичко на лист хартия и я изнесох навън. Дори не успя да литне. Толкова беше обгорена. Точно като мен самата.
Този мазохизъм е измислен. Срещаме хора, които ни се иска никога да не бяхме срещали, но някъде много дълбоко знаем, че нямаше да сме същите без тях.
Тази песен направо ми бръкна в сърцето и го раздра, защото казва всичко, което мисля, всичко което чувствам.
Тогава, когато думите са безсилни. Защото са от смола. Твърдо смилаема, дъвча, дъвча, но все повече ми засяда на гърлото и няма преглъщане.
| Другата част |
Ще тръгвам оттук - мисля на глас... Беше от мен другата част, бяхме щастливи, имаше смисъл в това.. Вярвах, че с теб съм повече аз, беше от мен другата част.. Трябва да свикна да съм щастлива сама.. И всеки пътя си оттук ще продължи.. Никой никога на друг не принадлежи.. Но части от теб ме връщат назад.. А беше за мен целият свят.. В едно.. В едно.. Спомняш ли си с тебе едно, че сме били? Тяло на две как се дели? Части от теб по тялото ми.. Няма никога сърцето ми да позволи да загубя с теб и друга част от себе си.. Стигна до мен трудната част.. Части от мен вярваха в нас.. Не подозирах, че ще се случи така.. И всеки пътя си оттук ще продължи.. Няма никога да е както преди.. А части от теб.. ме връщат назад.. С теб едно.. В едно.. Тяло на две как се дели? Части от теб във тялото ми.. Няма никога сърцето ми да позволи да загубя с теб и друга част от себе си.. Всеки има своя истина, твоята не е единствена.. Струваше ли си наистина да бъда част от това? Всеки има своя истина.. Обичаше ли ме на истина? Беше ли безсмислено?.. С теб едно.. В едно.. Спомняш ли си с тебе едно, че сме били? Тяло на две как се дели? Части от теб остават преди.. Няма никога сърцето ми да позволи да загубя с теб и друга част от себе си... |
четвъртък, 19 август 2010 г.
Половин човек
Когато обичаш си готов на всичко. Без дори да се замислиш. Без да те е страх.
Ако обичаш истински, забравяш, че си бил нараняван. Отваряш с две ръце гръдния си кош, вадиш си сърцето и го поднасяш на Любовта си. Забравяш, че сърцето не е вкусно. Нито сурово, нито печено. Но го даваш, защото е най-ценното което имаш.
Толкова си сляп, че забравяш и още нещо. Хората обичат сърцата. И сурови, и печени. Изяждат ги с удоволствие и докато те гледат влюбено, питат и за десерт.
Толкова си изтощен от безкрайните борби, от тези без правилата, че пак забравяш. Безкрайното търкаляне по мръсния тепих с изкривено от болка лице, с извити ръце. Забравяш, че Любовта ти е по-силния противник. Този, който те тръшка по гръб и ти извива ръцете.
Когато днес си отворих очите първото нещо, което видях беше изгрева. Златисто-червената светлина ме заля и с нея в съзнанието ми нахлуха спомените от вчера. Целия ужас, когато видях усмихнатите им лица едно до друго. После срив и всичко стана много тъмно.
Защо хората се разделят? Дори тогава когато се обичат... Ами май е просто. Това се случва, част от живота е като смъртта. Само дето от раздялата излизаш жив. Обгорен. С дупка в гръдния кош, без сърце, но жив. Половин човек, но казват, че и половин пак ще оживееш.
Тогава погледнах надолу... Цяла съм и дупка дори нямам, а от очите ми вече не тече кръв. И се усмихвам. Тъпо, но истински.
Ако обичаш истински, забравяш, че си бил нараняван. Отваряш с две ръце гръдния си кош, вадиш си сърцето и го поднасяш на Любовта си. Забравяш, че сърцето не е вкусно. Нито сурово, нито печено. Но го даваш, защото е най-ценното което имаш.
Толкова си сляп, че забравяш и още нещо. Хората обичат сърцата. И сурови, и печени. Изяждат ги с удоволствие и докато те гледат влюбено, питат и за десерт.
Толкова си изтощен от безкрайните борби, от тези без правилата, че пак забравяш. Безкрайното търкаляне по мръсния тепих с изкривено от болка лице, с извити ръце. Забравяш, че Любовта ти е по-силния противник. Този, който те тръшка по гръб и ти извива ръцете.
Когато днес си отворих очите първото нещо, което видях беше изгрева. Златисто-червената светлина ме заля и с нея в съзнанието ми нахлуха спомените от вчера. Целия ужас, когато видях усмихнатите им лица едно до друго. После срив и всичко стана много тъмно.
Защо хората се разделят? Дори тогава когато се обичат... Ами май е просто. Това се случва, част от живота е като смъртта. Само дето от раздялата излизаш жив. Обгорен. С дупка в гръдния кош, без сърце, но жив. Половин човек, но казват, че и половин пак ще оживееш.
Тогава погледнах надолу... Цяла съм и дупка дори нямам, а от очите ми вече не тече кръв. И се усмихвам. Тъпо, но истински.
неделя, 27 юни 2010 г.
Жива
Чист адреналин. Върховно, невероятно усещане. Все едно си яхнал вятъра и си велик.
230 km/h. Косата ми е някъде много далеч назад в пространството. Въздухът свисти толкова силно около цялото ми тяло, че се чудя как кожата ми още си е на мястото. Заглушава ушите, влиза в ноздрите ми, в устата.
Всичко е толкова бързо, че дори няма време за мисъл. Само на някой светофар за секунди ми светва, че ако паднем с тази скорост няма да ни съберат. И всичко ще приключи много бързо. Преди да си го помислил дори.
Господи, извинявай, че толкова ми хареса, но се почувствах така както отдавна не съм се чувствала - истинска и жива. Без суета, без преструвки. Жива, независимо от малките болки в сърцето ми. Независимо от големите ми надежди. Независимо от безкрайните ми мисли за промяна. Независимо от трудностите, които спъват малкия ми живот. Щастлива и чиста. Скоростта отнася всичките ми мисли една по една и напрежението в стомаха ми заглушава притесненото ми сърце. Всичко работи, подчинено единствено на чувството за самосъхранение – нещо, което често забравяш, че имаш.
Беше толкова уникално и само 1 мисъл в главата ми. Ако продължи по-дълго съм сигурна, че мога да свърша. Колкото и да е странно.
Когато слизам сърцето ми бие лудо, а краката ми треперят. Забравила съм, че мога да се страхувам, че често губя смисъла и себе си. Забравила съм, че мога да плача, да съжалявам, да страдам защото 1 мъж си е отишъл. Забравила съм правилата: да бъда любезна, все едно винаги съм в църква; да не говоря с пълна уста; да преглъщам – в името на другите ; да бъда добра – независимо от всички нахалници с лактите и гъзовете си напред.... Забравила съм, че съм жива!!!
230 km/h. Косата ми е някъде много далеч назад в пространството. Въздухът свисти толкова силно около цялото ми тяло, че се чудя как кожата ми още си е на мястото. Заглушава ушите, влиза в ноздрите ми, в устата.
Всичко е толкова бързо, че дори няма време за мисъл. Само на някой светофар за секунди ми светва, че ако паднем с тази скорост няма да ни съберат. И всичко ще приключи много бързо. Преди да си го помислил дори.
Господи, извинявай, че толкова ми хареса, но се почувствах така както отдавна не съм се чувствала - истинска и жива. Без суета, без преструвки. Жива, независимо от малките болки в сърцето ми. Независимо от големите ми надежди. Независимо от безкрайните ми мисли за промяна. Независимо от трудностите, които спъват малкия ми живот. Щастлива и чиста. Скоростта отнася всичките ми мисли една по една и напрежението в стомаха ми заглушава притесненото ми сърце. Всичко работи, подчинено единствено на чувството за самосъхранение – нещо, което често забравяш, че имаш.
Беше толкова уникално и само 1 мисъл в главата ми. Ако продължи по-дълго съм сигурна, че мога да свърша. Колкото и да е странно.
Когато слизам сърцето ми бие лудо, а краката ми треперят. Забравила съм, че мога да се страхувам, че често губя смисъла и себе си. Забравила съм, че мога да плача, да съжалявам, да страдам защото 1 мъж си е отишъл. Забравила съм правилата: да бъда любезна, все едно винаги съм в църква; да не говоря с пълна уста; да преглъщам – в името на другите ; да бъда добра – независимо от всички нахалници с лактите и гъзовете си напред.... Забравила съм, че съм жива!!!
Абонамент за:
Публикации (Atom)