....

Когато страхът скове съзнанието ти изтръпваш по странен начин. Не си вече ти и на твое място е някакъв смешен робот с изцъклен поглед, бавни движения и болки в корема.

Дори хлебарките и дървениците те надминават по еволюционната стълбица, когато те е страх.

А казват, че бил полезен. Ха! Полезен, но за какво, за кого???

- Как за какво - за оцеляването!

- Ааа, да - оцеляването!

То е връх на стремежите, него сме го затворили в склад опасан от огромни бетонни зидове. В херметично затворени камери в сърцата си. Храним го с трупове, топлим го с отвратителния дъх на примирението си. И ако бъде застрашено ни сковава студ - психологически, вътрешен и външен студ.

В такива моменти на страх заприличваме на полумравки - полутитани. И няма никакво значение или зависимост какъв си в реалния живот. Виждала съм човек - полумравка уплашен да се превърне в полутитан. Пребледнял, стиснал здраво надеждата, захапал мъртвешки живота.

Така че май няма голям смисъл да го плюя тоя - Страха. Та той си бил цяло гориво. Реактивен двигател.

Когато те е страх дали ще ти се отворят чакрите или гъза е друг въпрос. Всъщност изобщо не е въпрос. Направо си е post factum. Защото последиците и от двете действия са ясни: духовно израстване и физическо осиране.

По-важното е да обичаш. И да биеш. От любов и заради любов.

А още по-важното е да разбереш следното: Загубена си.... в момента, в който му повярваш. Той ти казва, че ти си любовта на живота Му и че така не е обичал никоя друга. Бедна ми, жална Жено, тогава, в същия този момент трябва да видиш острието на гилотината, което лети към врата ти.

И аз и ти знаем, защо вярваме и защо се осираме. Но няма значение, защото ни е хубаво да сме до уши в лайна и влюбени. Хай и със здраве!:)))

......

Тези дни имам непрекъснато чувството, че мога съвсем незабелязано да мина на автопилот. Да затворя очи и да оставя на другите да решават вместо мен. И без това като че ли всички останали знаят по-добре от мен. Зная по-добре какво да ям, как да ходя, как да изглеждам, дали да дишам...
А те "другите" заровили нос в къдриците ми не могат да ме опазят въпреки усилията си от времето, от болката, от собствените ми страхове. Искат да бъдат моите орисници, гадатели,магьосници. Но са безсилни и аз го знам. Както знам, че времето ще се изниже, ще изтече през шепите им покрай одрасканите ми колене и разбитото ми сърце. Защото те не самагьосници, гадатели и застрахователи. Не са чадъри, за да не се намокря. Не са наколенки, за да не се одраскам.
Те са просто хората, които знаят по-добре как да живея. А аз ще се задуша.

Когато укротя бесовете си знам, че не го правят от лошо, че го правят защото много ме обичат, но въпреки това е изморително като 10 часов маратон на заклет пушач. Бяга и храчи, храчи и бяга. И цялото знание на света не може да му помогне да диша по-леко в тоя момент. Ама не му пука, нали сам е избрал да пуши. Може да му е гот и душичката му е отпусната и усмихната.

Често си повтаряме едни и същи буламачи - ако обичаш някой не го обсебвай, защото не притежаваш никого на тоя свят. И докато сме се усетили вече не харесваме половината му дрехи, начина по който се гримира или яде. Вече не харесваме нещата заради които сме се влюбили. А онази негова усмивка дето ни подлудяваше ни дразни до полуда.

***

Защо когато обичаш всичко е различно? Усещането ти се променя и все едно не си ти, а 100 год. старец с оставащи 2 минути живот. Всичко е за последно и всичко е на границата. На границата с разпадането. Безгрижните дни са си отишли, откакто сме обвързани и скучни. Толкова скучни, че чак ни се драйфа пред любимия ни шот гарниран със страстни целувки, оглушителна музика и непознати грозни лица.

Кога пораснахме толкова??? Кога загубихме способноста да се радваме, да се напиваме до откат, да се правим, че нищо не е станало, а после тайно да плачем....

Кога точно загубихме способноста да се влюбваме като за първи път???? Откакто ни нараниха или откакто с един ритник ни смазаха топките и ни казаха, че сме стахливци в последствие?!

Единственото, което знам е че сега когато вдишам съм си аз и не се нуждая от никой, за да съм цяла и истинска. Нуждая се само от белите си дробове и трахеята, и гърлото, и устата. И ако ми излезе въздуха то е защото съм паднала, а не защото са ми изкарали въздуха, не защото са ми казали че не ме обичат, за да ме пробват.

Каквото и да кажа, точно сега не мога да сдържа усмивката си. Защото той е застанал пред мен, изглежда невероятно, мирише на утро, на нарциси, на мен. Усмихва се като малко срамежливо момченца и ме пита дали така го харесвам. Аз дали го харесвам?! Въпреки и на всичкото отгоре че той се харесва.

Вече няма значение дали искам нещо или не, защото ако той сега каже че не ме харесва събличам се гола и излизам така. Без да се задушавам, а душата ми е цяла и ми е лекичко.