Утре

Общо взето две неща си бях оставила за "след като умра". Да се наспя и да порасна. Едното защото от сън спомени няма. А второто, защото...... е предполагам, че не ми се иска все още. Има някакво скрито инфантилно удоволствие в това да си различен в света на големите, да се държиш детински и глупаво и да правиш грешки, грешки, грешки. Да имаш единствено чистия си детски цинизъм, роден от наивността и пълната илюзия за света.
За няколко жалки месеца пораснах. Пораснах така сякаш в мен потекоха соковете на 5 милиона вековни дървета. И всичките ми млечни зъби изпадаха. Паднаха един по един. Много от тях останаха в ръцете на хората, които ги избиха. Но доста паднаха от гордост, гняв, безсилие и наивност. На тяхно място дойде неспокойствието. И осъзнаването.
На малките и прости неща. Тези, на които трябва да се радваш без да е нужно да си прекарал тежка катастрофа или някакъв друг катаклизъм да е помел живота ти.
И на грешките. По точно на най-голямата. Човекът, който твърдеше, че нищо не е завинаги, прие едно "Обичам те" като доживотна присъда. И това му разказа играта. Върна го в първи клас, прати го 6 инча под земята, помете го като тайфун.... разби му сърцето. Все едно кой израз ще използвам. Защото романи се пишат за болката, за нещастието, за сълзите. Километри от смрад. Която освен че ме задушава, ами и е вредна за новите ми зъби. Постоянните.
Докато пиша всички тези глупости се сещам ... за утре.
Вече няма да е "след като умра", вече ще е утре. А всичко това искам да направя утре.
Утре ще страдам. Утре ще се притеснявам и терзая. За всичко и всички. И утре ще плача.
Днес ще стъпвам тихо и ще дишам тихо. Защото започва нов ден. А сутрин винаги съм малко схваната. Не говоря много и гледам лошо, докато не си изпия кафето.
А после ще бъда шумна. Ще говоря високо и ще се смея много. Ще се държа неразумно и ще се радвам на малките неща. Ще се присмивам на хората, които не могат да обичат, защото самите те никога не са били обичани. А на други ще помогна. И пак ще се смея. И ще ям, а когато се уморя ще спя като мече потънало много дълбоко на топло в хралупата. И глупава ще бъда и ще забравя. Постепенно ще забравя за болката.
А когато дойде утре, това пак ще е днес :)))

Само по душа

Сядам на пейката до една жена. Виждам я как бавно и спокойно си вади цигарите от чантата и сладко запалва.
А аз нямам нищо. Толкова бързо изхвърчах от вкъщи, че оставих всичко ненужно там. Там където главата ми беше празна, а стомахът ми се изпразваше, когато си спомнях за Него и времето, през което бяхме заедно.
Поглеждам крадешком цигарите. "Рокерс".
- И такива ли има вече?
- Амии, има ги всякакви.
И ми подава една. А аз като на сън я поемам и механично запалвам. В същия момент изтръпнах чак до пръстите на краката, а върху главата ми все едно се стовари 200 кг. чук. Чудесно! Доказано е, че ако изпушиш 6 кутии наведнъж ще умреш. А с тези Рокери давам на всеки 2 кутии шанс:)
В този момент събирам кураж и я питам дали някога е обичала.
- Че кой не е?
- Аз не бях обичала досега. Поне не така истински. Все едно да обичаш и да дишаш е най-естественото нещо на света.
Поглежда ме и аз знам, че е разбрала. Защото има моменти, когато си така оголен, че всеки може да те види. Само по душа.
Нямам надежди, нямам пари и работа, нямам нищо. Не ми и трябват. Аз съм само сърце, мозък, кръв и вагина. А мисълта ми е цветен калейдоскоп. Върти и прещраква. Но никога не смесва цветовете. Има ли изобщо съвършени картини, които да са едноцветни? Май не. Значи и мисълта ми не е съвършена. По скоро прилича в момента на уплашено бяло зайче. Замаяно от силната цигара, но достатъчно диво, за да не спира да тича.
Изведнъж си спомням отново за жената до мен. Тя ми разказва за Любовта.
Тази, която е свята и тази, която е курва. Тази, която може да ти даде целия свят и тази, която ти изпива и последната капка кръв.
Тази, която с един удар може да ти причини кома за цял живот - в най-добрия случай. Или пък да те остави целия натрошен, с разбита глава, с кървящ от ударите нос, с изподрани от бягане крака и изкривени от молене ръце - в най-лошия.
Тази, за която ако знаехме какво причинява щяхме да я горим на клада при всяко нейно прераждане.
Аз я слушам. И малко по малко поисквам да й разкажа всичко. За мен, за него. За това, че се чувствам като дете, което не разбира, защо най-скъпият му човек си е заминал без да се е сбогувал дори. За това, че се задушавам от смешния порив на хората да бъдат важни и да забравят, че не са дошли на този свят, за да вземат само, без да дадат капка любов, без да изпуснат нищичко от себе си, за да не би да изглеждат глупаво или слаби. А всъщност са малки и безкръвни. За това, че все още вярвам в Любовта. Докато говоря слънчевата светлина се плиска по лицето ми, а покрай нас минават някакви мъже, клатушкайки се, в костюми, след като цяла нощ са пили до откат.
Говоря й и я гледам така сякаш ще получа ей сега на мига отговора на всичките си въпроси. А докато говоря болката ми се оттича по малко. Изтича като мръсна течност от мен и се разлива по улицата.

Drama-queen

Където и да отида, все има драма. Където и да съм, и с който и да говоря, хората правят бъркотия от живота си. Всеки си има своята лична трагедия. Истинска. Драмата обикновено влиза под кожата и се заравя там като въшките. Чешеш се, чешеш, докато се разкървавиш, но не можеш напълно да се изчистиш. Толкова сме ослепели по пътя нагоре и "да имам", че трагедията е вече в кръвта ни - нещастни, скръбни, смазани от скука и вечно недоволни, никога не е достатъчно, нали така? Чешеш, чешеш докато не остане кожа. Чешеш се докато не се разкапеш и не завони на все повече и повече бедствия, по-големи злини и по-тежки провали. Първи вариант: до смърт, защото колкото повече се вкопчваш в трагедията си, толкова по-нещастен се чувстваш. Втори: Плюеш звучно на всичко и мажеш трагедиите с розов оптимизъм, дори да изглеждаш глупав, дори да те мислят за повърхностен. И спираш да мислиш.
За мен моментите на най-голямо отчаяние са и моменти на най-силната надежда. Колкото повече се вкопчвам в това състояние на нещастие, толкова не мога да изляза и от едно друго. На сънуващия реализъм или реалния сън. Незнам вече как да го нарека. Това е онова странно състояние между мечтата и действителността, между съня и будността. Уж спя, а всъщност всичките ми системи са включени, в бойна готовност, а предупредителните лампички светят на интервали. Уж съм будна и съм заета с нещо важно или не чак толкова, а умът ми рисува някакви дивни картини все щастливи, пълни с надежда и твърда вяра, че нещата може и да се оправят.
Действителността е нахална. Ходи с боси крака и я усещаш като трохи в чаршафите, не ти дава да спиш. Кара ме да се стягам като войник. Не! Като цяла рота тежко въоръжени бойци. Усмихвам се, но всъщност стрелям без предупреждение. На месо.
Поглеждам умолително, но всъщност подчинявам, защото мога и да се огъна, но никога и да се счупя.
Мисля си колко много го обичам и че за тази любов съм готова да убивам и умирам, но всъщност нямам силата да счупя Егото си и да му призная тази любов.
И всичките тези всъщност са моя буден сън. Тези и още хиляди. Тези, които ме карат да драматизирам, така все едно е дошъл краят на света. Тези, които ме карат да си задавам въпроса, накъде съм тръгнала.
Защото съм се научила да бъда силна, но силните умират сами.
И защото съм се научила да бъда твърда и да не моля. Но твърдите са празни.
И защото съм се научила да прощавам. А на мен никой не ще да ми прости.
И най-вече защото съм се научила да се обграждам със скъпи неща. Макар да знам, че ако няма в чии влюбени очи да се огледам с красивите си обувки, те не струват нищо. И ако няма с кой да споделя материалните безсмислици те се изпаряват, а на розовия ми телефон вече никога няма да се изпише лигавото ни обръщение, нашето си.
А....да! Научих се и да не се предавам. Да продължавам винаги и само напред. Макар и да вървя, а колената ми да са обелени от хилядите падания, а ходилата да кървят от твърдия път, от врязващите се парчета на разбитите ми мечти, от шибащите като камшици безумни надежди.
И където и да отида, все има драма...