....

Когато страхът скове съзнанието ти изтръпваш по странен начин. Не си вече ти и на твое място е някакъв смешен робот с изцъклен поглед, бавни движения и болки в корема.

Дори хлебарките и дървениците те надминават по еволюционната стълбица, когато те е страх.

А казват, че бил полезен. Ха! Полезен, но за какво, за кого???

- Как за какво - за оцеляването!

- Ааа, да - оцеляването!

То е връх на стремежите, него сме го затворили в склад опасан от огромни бетонни зидове. В херметично затворени камери в сърцата си. Храним го с трупове, топлим го с отвратителния дъх на примирението си. И ако бъде застрашено ни сковава студ - психологически, вътрешен и външен студ.

В такива моменти на страх заприличваме на полумравки - полутитани. И няма никакво значение или зависимост какъв си в реалния живот. Виждала съм човек - полумравка уплашен да се превърне в полутитан. Пребледнял, стиснал здраво надеждата, захапал мъртвешки живота.

Така че май няма голям смисъл да го плюя тоя - Страха. Та той си бил цяло гориво. Реактивен двигател.

Когато те е страх дали ще ти се отворят чакрите или гъза е друг въпрос. Всъщност изобщо не е въпрос. Направо си е post factum. Защото последиците и от двете действия са ясни: духовно израстване и физическо осиране.

По-важното е да обичаш. И да биеш. От любов и заради любов.

А още по-важното е да разбереш следното: Загубена си.... в момента, в който му повярваш. Той ти казва, че ти си любовта на живота Му и че така не е обичал никоя друга. Бедна ми, жална Жено, тогава, в същия този момент трябва да видиш острието на гилотината, което лети към врата ти.

И аз и ти знаем, защо вярваме и защо се осираме. Но няма значение, защото ни е хубаво да сме до уши в лайна и влюбени. Хай и със здраве!:)))

......

Тези дни имам непрекъснато чувството, че мога съвсем незабелязано да мина на автопилот. Да затворя очи и да оставя на другите да решават вместо мен. И без това като че ли всички останали знаят по-добре от мен. Зная по-добре какво да ям, как да ходя, как да изглеждам, дали да дишам...
А те "другите" заровили нос в къдриците ми не могат да ме опазят въпреки усилията си от времето, от болката, от собствените ми страхове. Искат да бъдат моите орисници, гадатели,магьосници. Но са безсилни и аз го знам. Както знам, че времето ще се изниже, ще изтече през шепите им покрай одрасканите ми колене и разбитото ми сърце. Защото те не самагьосници, гадатели и застрахователи. Не са чадъри, за да не се намокря. Не са наколенки, за да не се одраскам.
Те са просто хората, които знаят по-добре как да живея. А аз ще се задуша.

Когато укротя бесовете си знам, че не го правят от лошо, че го правят защото много ме обичат, но въпреки това е изморително като 10 часов маратон на заклет пушач. Бяга и храчи, храчи и бяга. И цялото знание на света не може да му помогне да диша по-леко в тоя момент. Ама не му пука, нали сам е избрал да пуши. Може да му е гот и душичката му е отпусната и усмихната.

Често си повтаряме едни и същи буламачи - ако обичаш някой не го обсебвай, защото не притежаваш никого на тоя свят. И докато сме се усетили вече не харесваме половината му дрехи, начина по който се гримира или яде. Вече не харесваме нещата заради които сме се влюбили. А онази негова усмивка дето ни подлудяваше ни дразни до полуда.

***

Защо когато обичаш всичко е различно? Усещането ти се променя и все едно не си ти, а 100 год. старец с оставащи 2 минути живот. Всичко е за последно и всичко е на границата. На границата с разпадането. Безгрижните дни са си отишли, откакто сме обвързани и скучни. Толкова скучни, че чак ни се драйфа пред любимия ни шот гарниран със страстни целувки, оглушителна музика и непознати грозни лица.

Кога пораснахме толкова??? Кога загубихме способноста да се радваме, да се напиваме до откат, да се правим, че нищо не е станало, а после тайно да плачем....

Кога точно загубихме способноста да се влюбваме като за първи път???? Откакто ни нараниха или откакто с един ритник ни смазаха топките и ни казаха, че сме стахливци в последствие?!

Единственото, което знам е че сега когато вдишам съм си аз и не се нуждая от никой, за да съм цяла и истинска. Нуждая се само от белите си дробове и трахеята, и гърлото, и устата. И ако ми излезе въздуха то е защото съм паднала, а не защото са ми изкарали въздуха, не защото са ми казали че не ме обичат, за да ме пробват.

Каквото и да кажа, точно сега не мога да сдържа усмивката си. Защото той е застанал пред мен, изглежда невероятно, мирише на утро, на нарциси, на мен. Усмихва се като малко срамежливо момченца и ме пита дали така го харесвам. Аз дали го харесвам?! Въпреки и на всичкото отгоре че той се харесва.

Вече няма значение дали искам нещо или не, защото ако той сега каже че не ме харесва събличам се гола и излизам така. Без да се задушавам, а душата ми е цяла и ми е лекичко.

Шестица от Него

Част 1

- Кой е той?

- Той е с дълга буйна коса. Красива, златна и на големи къдрици. И е въшлив. Мирише на гора след дъжд, на цветя, на праскови, на снежинки. А когато се ядоса вони на развалено. На блато, в което докато не стъпиш и не се изцапаш, не усещаш миризмата на гнило. Тогава може да те смаже само с думи, а после като ти каже, че те обича отведнъж да изтрие чернилката.

С него можеш да се смееш. С цяло гърло, до посиняване. Да впрегнеш всичките 17 мускула, които са ти необходими, да стегнеш корем и да не можеш да си поемеш дъх.

Но можеш и да изпиташ неистова болка, да флиртуваш с нещастието, да те събуди на сутринта, а карнавалът да е свършил и ти да си напълно обран.

Може да те наводни със самота, с благодарност, с копнеж. Да те направи щастлив, безпричинно да те вдъхнови и импулсивно да те убие - ей така за свое собствено удоволствие.

Преди го виждах като блед, мършав плъх с олово във вените, а сега ми се представя като красива жена, цялата в тюл и кадифе.

Това е той. Живота. Моят живот.

Част 2

Една от неговите мечти е да може да погледне дори и за малко през очите на някой друг. Това, което пиша е за него. Защото човек получава истината тогава, когато успее да погледне през очите на другите.

Част 3

Очите ти са отворени, очакват да видят нещо истинско. Съзнанието ти е празно, както точно преди да заспиш го изчистваш от всичко излишно. Сърцето ти говори, защото си се научил да го чуваш. Изобщо целият си шум, кръв, разтопено олово и бръщолевене за живота, за нещата, които се случват толкова бързо или не се случват. Цяло приключение си е за някой, които не те познава да надникне в менажерията на черепната ти кухина.

А на теб ти е смешно, защото знаеш, че там отдавна няма нищо. Само глупости, надежди, мечти, молитви, с две или повече думи, цял един живот.

Но този някой иска, мечтае да те разбере. Той иска да му покажеш твоя свят, този който си градил откакто се помниш, този за който понякога пишеш в жалки опити да откриеш една малка частица от него. Този, за който осъзнаваш невъзможността си да покажеш, защото той съществува само и единствено благодарение на самотата, на факта, че го пазиш като Форт Нокс. За да го откриеш, ще ти бъде нужен цял живот. Това е един свят, който трябва да бъде изживян, да бъде всеки ден изтърпяван под формата на хиляди мъчения. И този мой свят нараства с всеки изминал ден. Става все по-трудно да късам билетчетата за екскурзионната обиколка на поредния турист.

Но пък какво толкова. Всеки път наново. Защото човек може да живее без приятели, може да живее без любов или даже без пари - тези предполагаеми sine qua non. С една малка подробност, може, но не и когато не иска. Тогава къса билетчета.

Заливам се от смях и му казвам: "Ти си луд, просиш си наказанието! Ако те пусна в мен, това си е като предварително приготвен пъкъл."

Всъщност исках да му кажа, че ако се гмурне в панаира от прищевки ще го предизвикам. Ще му отправям дуел след дуел. Ще го всмуча във вихъра, а когато излезе отново на повърхността, вече няма да може да познае света. Когато се озове на свобода музиката ще е спряла. Карнавалът ще е свършил, но обраната ще бъда само аз.

На Б.

събуждането

Силно черно кафе. Със захар. Кифлички с шоколад. Най-сладката цигара Marlboro Gold. За деня. Първи оргазъм. Без душ сутринта. По една нищо и никаква рокличка закусвам. Аз? В този момент Той излиза на терасата. Усилил е до дупка някаква песен на Бон Джоуви. И е гол. Танцуваме. Заляти от слънцето. Аз в едната ръка с цигарата, в другата с кафето. И танцувам. В 11 сутринта. След 3 ч. сън, направо от дискотеката. В този момент си мисля, че това е щастието. Пълното.
Онова, за което мечтаем, когато сме празни. Или сами.
Онова, което дава без да изисква.
Онова, което още не е опетнено от безсмислените въпроси, не е разбито от собственото ни малодушие и не е осквернено от съмнението на другите, че е истинско.
Онова, което не се интересува, че сутрин имаш ритуал. Че пиеш кафето по строго определен начин - черно с мед. Че винаги вземаш душ преди да излезеш. Че сутрин не закусваш, за да не напълнееш.
Не се интересува, че си толкова затънал в тези заробващи порядки, че вечно бързаш да живееш, а всъщност само бягаш по пътя си. Без да се наслаждаваш на дупките или дори на умението да се движиш.
Това е щастието ми. Само моето. Идва, забива ми шамар докато спя. И ме пита: "И кво? Няма ли да си развиеш вече душата от лайната и да започнеш пак да мечтаеш?"
Хваща ме за косата и ме кара да вярвам. Връзва ми краката и ме кара да седна, за да Я изчакам. Да си изчакам душата. Тази, от която се отрекох, когато беше изпепелена. Без да се замисля, че просто трябва да Я изчакам, аз Я изхвърлих.
Тогава Той ме поглежда. Избърсва ми трохите от устата. Само с едно движение изтрива всичките ми мисли. Вдига ме във въздуха и ме върти докато не ми се завива свят и не започвам да крещя от удоволствие.
В този момент не искам да ме обича, не искам да знам името на нито едно тъпо земно чувство. Защото ги усещам всичките. По-силно от всякога. А казването е като жигосването. Безсмислен знак за притежание. Казваш го и после го забравяш, и предаваш. Толкова лесно, колкото си връзваш и обувките.
Спираме. Вече имам нужда от душ. И от още кафе. И съм си същото чудовище, което знае най-добре да иска:)))

Утре

Общо взето две неща си бях оставила за "след като умра". Да се наспя и да порасна. Едното защото от сън спомени няма. А второто, защото...... е предполагам, че не ми се иска все още. Има някакво скрито инфантилно удоволствие в това да си различен в света на големите, да се държиш детински и глупаво и да правиш грешки, грешки, грешки. Да имаш единствено чистия си детски цинизъм, роден от наивността и пълната илюзия за света.
За няколко жалки месеца пораснах. Пораснах така сякаш в мен потекоха соковете на 5 милиона вековни дървета. И всичките ми млечни зъби изпадаха. Паднаха един по един. Много от тях останаха в ръцете на хората, които ги избиха. Но доста паднаха от гордост, гняв, безсилие и наивност. На тяхно място дойде неспокойствието. И осъзнаването.
На малките и прости неща. Тези, на които трябва да се радваш без да е нужно да си прекарал тежка катастрофа или някакъв друг катаклизъм да е помел живота ти.
И на грешките. По точно на най-голямата. Човекът, който твърдеше, че нищо не е завинаги, прие едно "Обичам те" като доживотна присъда. И това му разказа играта. Върна го в първи клас, прати го 6 инча под земята, помете го като тайфун.... разби му сърцето. Все едно кой израз ще използвам. Защото романи се пишат за болката, за нещастието, за сълзите. Километри от смрад. Която освен че ме задушава, ами и е вредна за новите ми зъби. Постоянните.
Докато пиша всички тези глупости се сещам ... за утре.
Вече няма да е "след като умра", вече ще е утре. А всичко това искам да направя утре.
Утре ще страдам. Утре ще се притеснявам и терзая. За всичко и всички. И утре ще плача.
Днес ще стъпвам тихо и ще дишам тихо. Защото започва нов ден. А сутрин винаги съм малко схваната. Не говоря много и гледам лошо, докато не си изпия кафето.
А после ще бъда шумна. Ще говоря високо и ще се смея много. Ще се държа неразумно и ще се радвам на малките неща. Ще се присмивам на хората, които не могат да обичат, защото самите те никога не са били обичани. А на други ще помогна. И пак ще се смея. И ще ям, а когато се уморя ще спя като мече потънало много дълбоко на топло в хралупата. И глупава ще бъда и ще забравя. Постепенно ще забравя за болката.
А когато дойде утре, това пак ще е днес :)))

Само по душа

Сядам на пейката до една жена. Виждам я как бавно и спокойно си вади цигарите от чантата и сладко запалва.
А аз нямам нищо. Толкова бързо изхвърчах от вкъщи, че оставих всичко ненужно там. Там където главата ми беше празна, а стомахът ми се изпразваше, когато си спомнях за Него и времето, през което бяхме заедно.
Поглеждам крадешком цигарите. "Рокерс".
- И такива ли има вече?
- Амии, има ги всякакви.
И ми подава една. А аз като на сън я поемам и механично запалвам. В същия момент изтръпнах чак до пръстите на краката, а върху главата ми все едно се стовари 200 кг. чук. Чудесно! Доказано е, че ако изпушиш 6 кутии наведнъж ще умреш. А с тези Рокери давам на всеки 2 кутии шанс:)
В този момент събирам кураж и я питам дали някога е обичала.
- Че кой не е?
- Аз не бях обичала досега. Поне не така истински. Все едно да обичаш и да дишаш е най-естественото нещо на света.
Поглежда ме и аз знам, че е разбрала. Защото има моменти, когато си така оголен, че всеки може да те види. Само по душа.
Нямам надежди, нямам пари и работа, нямам нищо. Не ми и трябват. Аз съм само сърце, мозък, кръв и вагина. А мисълта ми е цветен калейдоскоп. Върти и прещраква. Но никога не смесва цветовете. Има ли изобщо съвършени картини, които да са едноцветни? Май не. Значи и мисълта ми не е съвършена. По скоро прилича в момента на уплашено бяло зайче. Замаяно от силната цигара, но достатъчно диво, за да не спира да тича.
Изведнъж си спомням отново за жената до мен. Тя ми разказва за Любовта.
Тази, която е свята и тази, която е курва. Тази, която може да ти даде целия свят и тази, която ти изпива и последната капка кръв.
Тази, която с един удар може да ти причини кома за цял живот - в най-добрия случай. Или пък да те остави целия натрошен, с разбита глава, с кървящ от ударите нос, с изподрани от бягане крака и изкривени от молене ръце - в най-лошия.
Тази, за която ако знаехме какво причинява щяхме да я горим на клада при всяко нейно прераждане.
Аз я слушам. И малко по малко поисквам да й разкажа всичко. За мен, за него. За това, че се чувствам като дете, което не разбира, защо най-скъпият му човек си е заминал без да се е сбогувал дори. За това, че се задушавам от смешния порив на хората да бъдат важни и да забравят, че не са дошли на този свят, за да вземат само, без да дадат капка любов, без да изпуснат нищичко от себе си, за да не би да изглеждат глупаво или слаби. А всъщност са малки и безкръвни. За това, че все още вярвам в Любовта. Докато говоря слънчевата светлина се плиска по лицето ми, а покрай нас минават някакви мъже, клатушкайки се, в костюми, след като цяла нощ са пили до откат.
Говоря й и я гледам така сякаш ще получа ей сега на мига отговора на всичките си въпроси. А докато говоря болката ми се оттича по малко. Изтича като мръсна течност от мен и се разлива по улицата.

Drama-queen

Където и да отида, все има драма. Където и да съм, и с който и да говоря, хората правят бъркотия от живота си. Всеки си има своята лична трагедия. Истинска. Драмата обикновено влиза под кожата и се заравя там като въшките. Чешеш се, чешеш, докато се разкървавиш, но не можеш напълно да се изчистиш. Толкова сме ослепели по пътя нагоре и "да имам", че трагедията е вече в кръвта ни - нещастни, скръбни, смазани от скука и вечно недоволни, никога не е достатъчно, нали така? Чешеш, чешеш докато не остане кожа. Чешеш се докато не се разкапеш и не завони на все повече и повече бедствия, по-големи злини и по-тежки провали. Първи вариант: до смърт, защото колкото повече се вкопчваш в трагедията си, толкова по-нещастен се чувстваш. Втори: Плюеш звучно на всичко и мажеш трагедиите с розов оптимизъм, дори да изглеждаш глупав, дори да те мислят за повърхностен. И спираш да мислиш.
За мен моментите на най-голямо отчаяние са и моменти на най-силната надежда. Колкото повече се вкопчвам в това състояние на нещастие, толкова не мога да изляза и от едно друго. На сънуващия реализъм или реалния сън. Незнам вече как да го нарека. Това е онова странно състояние между мечтата и действителността, между съня и будността. Уж спя, а всъщност всичките ми системи са включени, в бойна готовност, а предупредителните лампички светят на интервали. Уж съм будна и съм заета с нещо важно или не чак толкова, а умът ми рисува някакви дивни картини все щастливи, пълни с надежда и твърда вяра, че нещата може и да се оправят.
Действителността е нахална. Ходи с боси крака и я усещаш като трохи в чаршафите, не ти дава да спиш. Кара ме да се стягам като войник. Не! Като цяла рота тежко въоръжени бойци. Усмихвам се, но всъщност стрелям без предупреждение. На месо.
Поглеждам умолително, но всъщност подчинявам, защото мога и да се огъна, но никога и да се счупя.
Мисля си колко много го обичам и че за тази любов съм готова да убивам и умирам, но всъщност нямам силата да счупя Егото си и да му призная тази любов.
И всичките тези всъщност са моя буден сън. Тези и още хиляди. Тези, които ме карат да драматизирам, така все едно е дошъл краят на света. Тези, които ме карат да си задавам въпроса, накъде съм тръгнала.
Защото съм се научила да бъда силна, но силните умират сами.
И защото съм се научила да бъда твърда и да не моля. Но твърдите са празни.
И защото съм се научила да прощавам. А на мен никой не ще да ми прости.
И най-вече защото съм се научила да се обграждам със скъпи неща. Макар да знам, че ако няма в чии влюбени очи да се огледам с красивите си обувки, те не струват нищо. И ако няма с кой да споделя материалните безсмислици те се изпаряват, а на розовия ми телефон вече никога няма да се изпише лигавото ни обръщение, нашето си.
А....да! Научих се и да не се предавам. Да продължавам винаги и само напред. Макар и да вървя, а колената ми да са обелени от хилядите падания, а ходилата да кървят от твърдия път, от врязващите се парчета на разбитите ми мечти, от шибащите като камшици безумни надежди.
И където и да отида, все има драма...