Само по душа

Сядам на пейката до една жена. Виждам я как бавно и спокойно си вади цигарите от чантата и сладко запалва.
А аз нямам нищо. Толкова бързо изхвърчах от вкъщи, че оставих всичко ненужно там. Там където главата ми беше празна, а стомахът ми се изпразваше, когато си спомнях за Него и времето, през което бяхме заедно.
Поглеждам крадешком цигарите. "Рокерс".
- И такива ли има вече?
- Амии, има ги всякакви.
И ми подава една. А аз като на сън я поемам и механично запалвам. В същия момент изтръпнах чак до пръстите на краката, а върху главата ми все едно се стовари 200 кг. чук. Чудесно! Доказано е, че ако изпушиш 6 кутии наведнъж ще умреш. А с тези Рокери давам на всеки 2 кутии шанс:)
В този момент събирам кураж и я питам дали някога е обичала.
- Че кой не е?
- Аз не бях обичала досега. Поне не така истински. Все едно да обичаш и да дишаш е най-естественото нещо на света.
Поглежда ме и аз знам, че е разбрала. Защото има моменти, когато си така оголен, че всеки може да те види. Само по душа.
Нямам надежди, нямам пари и работа, нямам нищо. Не ми и трябват. Аз съм само сърце, мозък, кръв и вагина. А мисълта ми е цветен калейдоскоп. Върти и прещраква. Но никога не смесва цветовете. Има ли изобщо съвършени картини, които да са едноцветни? Май не. Значи и мисълта ми не е съвършена. По скоро прилича в момента на уплашено бяло зайче. Замаяно от силната цигара, но достатъчно диво, за да не спира да тича.
Изведнъж си спомням отново за жената до мен. Тя ми разказва за Любовта.
Тази, която е свята и тази, която е курва. Тази, която може да ти даде целия свят и тази, която ти изпива и последната капка кръв.
Тази, която с един удар може да ти причини кома за цял живот - в най-добрия случай. Или пък да те остави целия натрошен, с разбита глава, с кървящ от ударите нос, с изподрани от бягане крака и изкривени от молене ръце - в най-лошия.
Тази, за която ако знаехме какво причинява щяхме да я горим на клада при всяко нейно прераждане.
Аз я слушам. И малко по малко поисквам да й разкажа всичко. За мен, за него. За това, че се чувствам като дете, което не разбира, защо най-скъпият му човек си е заминал без да се е сбогувал дори. За това, че се задушавам от смешния порив на хората да бъдат важни и да забравят, че не са дошли на този свят, за да вземат само, без да дадат капка любов, без да изпуснат нищичко от себе си, за да не би да изглеждат глупаво или слаби. А всъщност са малки и безкръвни. За това, че все още вярвам в Любовта. Докато говоря слънчевата светлина се плиска по лицето ми, а покрай нас минават някакви мъже, клатушкайки се, в костюми, след като цяла нощ са пили до откат.
Говоря й и я гледам така сякаш ще получа ей сега на мига отговора на всичките си въпроси. А докато говоря болката ми се оттича по малко. Изтича като мръсна течност от мен и се разлива по улицата.