Няколко дни от падането. Аз съм си у дома, при хората, които ме обичат най-много. Които са ме задушили под хиляда възглавници и които бдят като орли над оздравяването на паднало от гнездото малко. За разлика от уверените стъпки, които правя с болния си крак, в душата ми цари хаос, объркване и несигурност. За разлика от патерицата, която мога да използвам, за да се опра на нея и да преодолея разкъсващата болка, няма измислена такава и за куцащата ми душа. Поне не и материална, такава, която можеш да докоснеш. Да видиш. Да сложиш под мишница и да се отпуснеш с изначалното спокойствие на бебето в майчините ръце. Е, може и да нямам такава направена от дърво за душата, но имам онази невидимата сила, идваща от любовта на моите хора. А това е достатъчно, та било то и за 100 живота напред.
Говорих с Него преди малко. Отново успя да укроти звяра в мен, да използва онези логични аргументи, на които само мъжете са способни и то със сигурността на мъдрец. Момчето на 27 години, което знае отговора на всичките ми въпроси и ми дава смисъла, така че да мога да го разбера (а защо не и приема?). Защото смисъла на всичко е един и е прост. И истински. Защото е лишен от заобикалки, маски, глупости, лицемерие, излишна несигурност и не проституира като истината, която можеш да сменяш безогледно според твоята гледна точка. Попитах го, защо имам чувството, че нещо не е наред. Защо сега, когато всичко между нас е невероятно красиво, аз си измислям тази обърканост. Това : "ама не бързаме ли много", "искаш ли да си помислиме пак" (сякаш ще измисляме лекарство против рака), тази мисъл, че може и той да не е точно човекът, моят. В случая исках да чуя истината, неговата, моята, нашата истина. А той каза общата, тази която важала за всички хора. Не че исках да я знам за всички хора не че можех да им я кажа, въпреки че изкрещяла е по-подходящо, когато говорим за всички Хора. Всички или поне повечето, които не искат да я знаят, защото така би било много по-лесно. Каза ми, (все едно говори на дете и го милва успокояващо по главата) най-стария механизъм на хората, когато всичко им е наред е да започне да ги тормози нещо, да си мислят, че всичко е по-скоро лъжа отколкото истина, защото е прекалено хубаво. А "прекалено хубаво не е на хубаво" дори и според една наша стара поговорка. Така де, много по-лесно е всичко да е накриво, за да има срещу кого да се борим, за да има кой да не ни дава да спим и ядем, да отравя покоя ни и да руши живота ни. А трябвало да държим демоните си заключени и да не ги пускаме. Но май ако не ги пускаме няма да сме ние, а някакви безнаказано щастливи глупаци, които само си затварят очите пред "хилядите проблеми", пред "трудния и жесток живот". Няма да е човешко. Не че искам сега да опиша формулата на живота или да дам универсалния, единствен смисъл на живота, а именно, че е прост и прекрасен, а ние не щем да го видим. Просто няма да го правя и все едно нищо не съм казала:) Той е труден и ние трябва да се борим с него. Точка.
Ха, не че не си ги знаех тези неща, не че не съм си ги мислела до припадък и не съм ги предъвквала до посиняване. Но от неговите уста ми прозвучаха като най-естественото и истинско нещо, което не бях чувала от много време насам. Като балсам от мед и масло, защо той е моето малко човече, което пускам вътре в себе си със страхът на човек, който си слага сам главата пред палача на гилотината. Но това е друга тема, друг въпрос на нови терзания, които не мога да подмина спокойно, без да угодя на мазохистичната си душица и да спя спокойно докато мога и да будувам и да мисля за всичко онова, което обърква смисъла на простия ни живот. И да храня хаоса и да духам свещичките в мрака. И така докато свят светува.
