Drama-queen

Където и да отида, все има драма. Където и да съм, и с който и да говоря, хората правят бъркотия от живота си. Всеки си има своята лична трагедия. Истинска. Драмата обикновено влиза под кожата и се заравя там като въшките. Чешеш се, чешеш, докато се разкървавиш, но не можеш напълно да се изчистиш. Толкова сме ослепели по пътя нагоре и "да имам", че трагедията е вече в кръвта ни - нещастни, скръбни, смазани от скука и вечно недоволни, никога не е достатъчно, нали така? Чешеш, чешеш докато не остане кожа. Чешеш се докато не се разкапеш и не завони на все повече и повече бедствия, по-големи злини и по-тежки провали. Първи вариант: до смърт, защото колкото повече се вкопчваш в трагедията си, толкова по-нещастен се чувстваш. Втори: Плюеш звучно на всичко и мажеш трагедиите с розов оптимизъм, дори да изглеждаш глупав, дори да те мислят за повърхностен. И спираш да мислиш.
За мен моментите на най-голямо отчаяние са и моменти на най-силната надежда. Колкото повече се вкопчвам в това състояние на нещастие, толкова не мога да изляза и от едно друго. На сънуващия реализъм или реалния сън. Незнам вече как да го нарека. Това е онова странно състояние между мечтата и действителността, между съня и будността. Уж спя, а всъщност всичките ми системи са включени, в бойна готовност, а предупредителните лампички светят на интервали. Уж съм будна и съм заета с нещо важно или не чак толкова, а умът ми рисува някакви дивни картини все щастливи, пълни с надежда и твърда вяра, че нещата може и да се оправят.
Действителността е нахална. Ходи с боси крака и я усещаш като трохи в чаршафите, не ти дава да спиш. Кара ме да се стягам като войник. Не! Като цяла рота тежко въоръжени бойци. Усмихвам се, но всъщност стрелям без предупреждение. На месо.
Поглеждам умолително, но всъщност подчинявам, защото мога и да се огъна, но никога и да се счупя.
Мисля си колко много го обичам и че за тази любов съм готова да убивам и умирам, но всъщност нямам силата да счупя Егото си и да му призная тази любов.
И всичките тези всъщност са моя буден сън. Тези и още хиляди. Тези, които ме карат да драматизирам, така все едно е дошъл краят на света. Тези, които ме карат да си задавам въпроса, накъде съм тръгнала.
Защото съм се научила да бъда силна, но силните умират сами.
И защото съм се научила да бъда твърда и да не моля. Но твърдите са празни.
И защото съм се научила да прощавам. А на мен никой не ще да ми прости.
И най-вече защото съм се научила да се обграждам със скъпи неща. Макар да знам, че ако няма в чии влюбени очи да се огледам с красивите си обувки, те не струват нищо. И ако няма с кой да споделя материалните безсмислици те се изпаряват, а на розовия ми телефон вече никога няма да се изпише лигавото ни обръщение, нашето си.
А....да! Научих се и да не се предавам. Да продължавам винаги и само напред. Макар и да вървя, а колената ми да са обелени от хилядите падания, а ходилата да кървят от твърдия път, от врязващите се парчета на разбитите ми мечти, от шибащите като камшици безумни надежди.
И където и да отида, все има драма...