Половин човек

Когато обичаш си готов на всичко. Без дори да се замислиш. Без да те е страх.
Ако обичаш истински, забравяш, че си бил нараняван. Отваряш с две ръце гръдния си кош, вадиш си сърцето и го поднасяш на Любовта си. Забравяш, че сърцето не е вкусно. Нито сурово, нито печено. Но го даваш, защото е най-ценното което имаш.
Толкова си сляп, че забравяш и още нещо. Хората обичат сърцата. И сурови, и печени. Изяждат ги с удоволствие и докато те гледат влюбено, питат и за десерт.
Толкова си изтощен от безкрайните борби, от тези без правилата, че пак забравяш. Безкрайното търкаляне по мръсния тепих с изкривено от болка лице, с извити ръце. Забравяш, че Любовта ти е по-силния противник. Този, който те тръшка по гръб и ти извива ръцете.
Когато днес си отворих очите първото нещо, което видях беше изгрева. Златисто-червената светлина ме заля и с нея в съзнанието ми нахлуха спомените от вчера. Целия ужас, когато видях усмихнатите им лица едно до друго. После срив и всичко стана много тъмно.
Защо хората се разделят? Дори тогава когато се обичат... Ами май е просто. Това се случва, част от живота е като смъртта. Само дето от раздялата излизаш жив. Обгорен. С дупка в гръдния кош, без сърце, но жив. Половин човек, но казват, че и половин пак ще оживееш.
Тогава погледнах надолу... Цяла съм и дупка дори нямам, а от очите ми вече не тече кръв. И се усмихвам. Тъпо, но истински.